Ревю ,,Кажи ми три неща"-Джули Бъксбаум

   Джеси Холмс е принудена да загърби старите си живот и приятели в Чикаго, за да се премести в слънчевата и в началото не толкова дружелюбна атмосфера на Калифорния.  Новото семейство сблъсква Джеси с отварянето на стари рани, а в новото училище тя се запознава както с нови приятели, така и с настървени врагове. Това, което Джеси изобщо не очаква, се поява под формата на имейли, а именно – анонимен приятел, който започва да ѝ дава както съвети за „новобранци в училището”, така и да разкрива някои от най – съкровените си мисли и терзания. Отначало подхождайки със съмнение, Джеси постепенно разкрива и своите семейни проблеми, търсейки опора в анонимния НН (Някой Никойски).  Но кой е НН? Изглежда почти всички в училището са кандидати за позицията на НН и затова Джеси, следвайки знаците, започва да се опитва да разплете мистерията около тайнствения образ. Но дали ще успее без малко помощ от самия него?

Това беше книга, която дълго време стоя в ТВR листа ми, но накрая, благодарение на настойчивите подтиквания от страна на моя приятелка, дойде и нейния ред.

Стилът на писане на авторката е много интересен, лек, забавен и дори леко загадъчен. Истината е, че още от самото начало разбрах кой е НН, но това не ми пречеше, напротив- помогна ми да погледна от един много интересен ъгъл тази история. Наистина е странно, когато за теб е толкова очевидно кой е тайният помощник, а главната героиня всъщност не разбира нищо до края.

Джеси за мен беше доста странен образ, защото в един момент я харесваш, след това вече ти е безразлична. Беше симпатична, но можеше да бъде изградена много по-добре. Нейното чувство за хумор пасваше идеално на историята. Справяше се със своите болки и загуби по един много разбираем за тийнейджърите начин. Може би понякога преиграваше, но това беше поднесено на читателите по толкова лек и ненатрапчив начин, че едва ли може да подразни някого прекалено.

Хареса ми, че в тази книга главната идея не беше романтиката. Тук фокусът бе изместен върху трудното ново начало, сприятеляването, трудните моменти и болката, която хората приемат по-лесно, когато я споделят.

,,Това, че си силен, не означава, че не можеш да потърсиш помощ понякога. Запомни го!"

Тео. Знам, че не е главен герой, но ми беше толкова симпатичен, че нямаше как да не кажа нещо и за него. Впечатли ме това, че той беше наясно със себе си и не се срамуваше от това, което е, също и, че приемаше странното им семейство с лека хумористична нотка. Имаше страхотно чувство за хумор и беше най-готиния по-голям брат на света.

Няма да описвам главния мъжки образ, за да не издам нещо на някого, но пък за сметка на това, ще разгледам някои други точки.

Корицата на пръв поглед не е нищо особено, но  когато се запознаете с книгата, разбирате колко голямо значение има тя за историята, което на мен много ми допадна.
"Аз: Замислих се нещо. Извинявай.

Някой/Никой: не се занимавай с такива неща. ще вземеш да се нараниш."

Друго, което харесах в тази книга е внимателния подбор на детайлите. Случвало ми се е, когато чета да се случи нещо важно, неразгадано в историята, за което искаш да знаеш повече, но авторът го забравя. Тук нямаше такива неща, всичко беше прецизно споделено на читателя. Например на мен много ми допадна естествеността на героите, която се забелязваше в неща като обичането на гофрети. Толкова е елементарно, а носи такова голямо значение за изграждането на образа.

Много ми хареса играта, която си бяха направили НН и Джеси. Всеки път, когато споделяха един на друг своите три неща те опознаваха другия, без дори да знаят кой е.

"Когато някой си отиде, едно от най-мъчителните неща е непрестанното припомняне на всичките случаи, в които не си задал подходящите въпроси, всички моменти, в които най-наивно си смятал, че разполагаш с безкрайно много време. А сетне времето, прекарано заедно, ти се струва съвсем мимолетно. Онова, което, остава, е някак изкуствено."

В историята беше засегната темата за загубата и начините за справяне с нея. Тео беше загубил баща си, Итън-брат си, а Джеси своята майка. Но смъртта на близък човек не беше единствения пример. Вглъбена в своите проблеми Джеси не само замалко да изгуби свой приятел, но и самата себе си. С майката на Тео видяхме как някой може да загуби човечността и истинския си глас.

С образа на бащата на Джеси ние проследихме нишката на загубата на доверие между родител и дете. Бащата вярваше, че периода, в който се намираше дъщеря му й пречеше да говори, но истината бе, че той просто не искаше да я чуе и да разбере чувствата й.
Всичко това се поправи със споделяне и добри приятели. Успяхме да открием истината някъде по средата. Хората преодоляха проблемите си заедно, което на мен много ми хареса.
Книгата получава 4 от 5 звезди и се надявам да й дадете шанс.
,,Книгите са истина, която се вижда само със сърцето!"
   
                                       Кюпи